Емигрантската история на човеко - 2

6 часа на българската граница. Много туристи, много нещо. На 30 туристи се падаше почти по един с вид на турист. Всичко живо беше с изглед на безработния от години съсед. И човеко изглеждаше почти като турист решил да изкара десетина дни по италианското черноморие в края на юли. Само дето като го видиш и ти става ясно, че и билет за провинциалния басейн трудно би си позволил - джапанки тип сандали от най-ефтините, 3/4 панталони пак от китайските и тениска там някаква, абе общо около 15 лева облекло плюс 2 лева за слипове. В чантата бермуди от скъпите(15 лева), къси панталони, тениски, слипове, чорапи от ефтините(може би за около 35 лева всичко) и естествено дънки от битака плюс блузка, ако случайно завали и маратонки на булдозер имитация на модела адидас и ферари. Естествено имаше буркан с мед, както и русенско варено, хляб и шпек салам за около 5 човеко дни. Турист от класа. Само него чакат по тиренските плажове.

Та минава той с останалите на гишето за получавене на паспорта. Гледа на едни ги връщат и им казват да се качват в рейса, а другите ги пращат без паспорта пред една врата да чакат. Човеко гледа и си вика: – До тука с гурбетчийството. Път до Враца чак ме чака.

Идва му реда и митничаро вика: -Ми ти къде бре? На гурбет ли си тръгнал? –Ма моля ти се, как? На почивка съм тръгнал. Нали е забранено на гурбет.-Отговаря му човеко.
-А парици колко имаш? -Ми сто и педесет. -И за колко дена си тръгнал? -Ми за десетина. -Нещо резервацийка да ми покажеш. -Ми ще се оправям на место. -Абе тарикат, кой ще лъжеш ти бе? Марш пред стаичката веднага. Докато си чакаш реда аз ще си помисля дали да ти ударя черния печат или да се направя че ти вярвам.

Зачака човеко омърлушен и си псува орисията на ум. Не бута се да минава. Реши да изчака отзивите на първите. След малко се разнесе добрата новина - 30 евро за кафе и продължаваш за Европа. Човеко осъзна колко много пари са 20 евро. След първите десетина взеха да се хвалят, че и с 20 се минава. Човеко се пооживи, реши че ако изчака може и с 10 да му се размине. Когато се разбра, че вече мизата е на 15 взе да приближава заветната врата.

Влиза вътре, а то тъмница. Пуснати прилежно щори с прокрадваща се леко светлина. Митничаро поставил лявата си буза от ненаситния дебел гъз на някакво бюро и държи паспорто в ръка. -Та къде си тръгнал млади момко? -изрече той с мъдър тон.-И не ме лъжи, че днеска май не ти върви.-ухили се победоносно. Човеко реши да не лъже пък кавото ще да става, по-добре да го върнат тук отколкото някъде в чужбина: -Бе нема кво да се лъжеме. Имам хора там и ме викнаха. Ако се намери нещо ще се бачка, ако не ще хващам рейса и си идвам. -Бе да не си тръгнал да краднеш само, че нещо си съмнителен като те гледам. -Кво да крадна, не можах да те излъжа ти за кражби ми говориш. –Добре де, айде. Да речеме, че ти вярвам. Но да да мислиме вариант, как паспорта да ти дам.

Човеко бръкна в джоба да извади 10 евро с надеждата, че грешката си ще поправи. Но тогава се отвори вътрешна врата, влезе митничар и осветлението светна. Чу се неловка тишина. Нарушителя се осъзна и поиска прошка на мига: -Колега, извинявай. Аз не знаех... Работи спокойно аз излизам. -Не, не. Тамън приключвах. Можеш да останеш. Все пак колеги сме и си се знаем. А ти младеж вземи това и умната в чуждата страна.

Човеко с паспорт в ръка се изнесе мигновено в свински тръс към рейса. Беше си останл богаташ с 13.33 евро в джоба. За пръв път в живота си почувства се с късмет. Решен бе да върви само напред.

Сръбската граница определено беше лесна. 8 часа след тръгването от София рейса уверено пореше сръбската шир в посока Европа.

Стъмни се вече. Човеко го не хващаше сън. Какво ли го чакаше? По микрофона започнаха да извикват пътниците поименно и да им раздават пари. Наближаваше хърватската граница. Човеко рече да хитрува, изчака да минат всички и отиде при шофьорите: -Бе мене никой не викна. Кво ще правиме сега? -Баце, ти плати ли такса в София? –Ми не съм. -Тогава бягай си на мястото. Няма повече пари. Прави се на разсеян и на господ се моли. Ако са в настроение ще изберат само подозрителните и ще ги питат за пари. И знай, че заради свален на границата пътник рейса не се връща, това добре го запомни. Ти си луд да тръгнеш без пари.

Човеко се опита да се отпусне, но корема му се преобръщаше и гъделичкаше като при спускане с виенско колело, а ритъма на сърцето го усещаше съвсем ясно чак в гъза си. Прибраха им паспортите и после в опашка по един минаваха да си ги вземат. Усещаше се вече полуевропейски ред. Нямаше бутане пред тъмна стаичка, а като първолаци в столовата се минаваше на открито. На двама трима им поискаха пари, но само да покажат. Човеко пак му се размина.

Рейса тръгна. Беше нощ. Човеко беше превъзбуден. Всичко мина. Беше празник. Чувстваше се като тотомилионер. Реши да пийне бира, да го отпразнува. В рейса имаше студена. 1 евро в кутийка. Във Враца щеше да удари 4 леденики, но нали беше в Европа. Заслужаваше си разхищението.

Едва допил бирата, която за него беше равносилна на бутилка новогодишно шампанско и чу по микрофона: -Пред нас е границата със Словения. Тук е най-опасно и връщат най-редовно. Всичко досега бе детска игра. Който мине тук може да си отдъхне.

Човеко осъзна, че още е далече от заветната Европа. Заблудил се беше. Познатото чувство с корема и ритъма на сърцето се удвои, та даже утрои. Почна се проверката. Всичко беше тишина. След около час дойде лоша новина. Рейса трябва да се върне и да остави двама. На човеко му се прирева, но от радост, той остава в рейса. Страшно беше като се разбра, че единият е с договор в Рим, от години там си бачка с жената и безупречен с документите.

Рейса продължи, а човеко реши пак да празнува. С бира в кутийка. Жената на върнатия беше спокойна и не и дремеше. Убеждаваше всички, че той ще бъде в Рим преди рейса. Никой не вярваше освен човеко, но той вече знаеше, че няма невъзможни неща - беше преминал и го делеше само една крачка от заветната Европа.

По микрофона ги информираха, че са в Италия. Предупредиха ги да скрият всички разговорници и речници. Който знае италиански да се прави, че не знае. Смениха табелката на предното стъкло и казаха, че ако случайно някой пита всички сме за Испания. Човеко бе в шах. Нещо намирисваше и като че ли не беше точно повод за празнуване. Все пак беше в Европа. Взе си бира и се замечта. Тогава рейса ненадейно спря. Трябваше да следва полицейската кола. Човеко се сети за поговорката за власите и края на Дунава. 3 часа пред полицията. После още 2 часа тишина по магистралата. По-неловка тишина и от тази в тъмната стаичка. Човеко не знаеше дали пътува обратно към България или навлизат дълбоко в Италия.

Най-после всичко се разбра. Имали разрешително за друг маршрут. Конфискували им документите и ги пуснали да си оставят пътниците. На връщане щяли да им ги върнат със съответните черни печати и санкции за фирмата превозвач. -Завалиите.-каза си човека.-А бяха такива хитреци.

Реши да дремне, бирата се беше свършила. Явно не е празнувал само той. След много часове и спирки обявиха Рим. Там чакаше върнатия на Словения. Жена му гледаше всички победоносно и с насмешка. Тя беше преминала през тяхното пътуване преди много години и знаеше, че най-много един или двама в момента преминават през нейното, останалите ще си останат същите дори и на оня свят.

Беше 3.30ч сутринта, когато рейса спря на площад Гарибалди в Наполи. Човеко слезе като победител готов да върши чудеса. През всичко бе преминал и му се струваше, че е завладял света. Огледа се и онемя. Бе потънал до колене в боклук. Дори в България не бе така. Каква е тази смрад? В Европа ли е или в третия свят?

И те така. Това е за сега. Следващия път ще спомена за пътуването в Италия и за едно гурбетчийско приятелство започнало в България.